Пловдивчани почетоха 180 години от рождението на Васил Левски с поклонение и полагане на венци и цветя пред паметника на Апостола на Свободата в подножието на Бунарджика. Сред официалните гости на общоградското честване бяха Областният управител Здравко Димитров, заедно с тримата си заместници – Евелина Апостолова, Петър Петров и Димитър Керин, главният секретар на Областна администрация – Пловдив Борислав Димов, народните представители от Пловдив в 44-то НС – Менда Стоянова, Спас Гърневски и доц. Георги Йорданов, председателят на Общински съвет – Савина Петкова, началникът на гарнизон Пловдив и командир на 68-а бригада „Специални сили“ – бригаден генерал Явор Матеев, заместник-кметовете Розалин Петков, Александър Държиков, Стефан Стоянов, Златин Велев и Георги Титюков, районните кметове, Обществения посредник – Борислав Стаматов, директорите на общински предприятия и на ОИ „Старинен Пловдив“ Минко Кафтански, общински съветници и представители на администрацията, политически и обществени организации, и много граждани. По традиция присъстваха и членове на пловдивския Общински комитет „Васил Левски“, които поднесоха „Гирлянд на славата“ и на Комитет „Родолюбие“, облечени в униформи в почетен строй до военното формирование. В церемонията участваха представителни формирования от Пловдивския гарнизон, военен духов оркестър и венценосци.
Водещ на честването на кръглата годишнина бе Златко Павлов, а тържественото слово пред събралата се пловдивска общественост бе произнесено от тазгодишния носител на Национална награда „Христо Г.Данов“ за литература – българският поет, писател и драматург Недялко Славов.
Ето и пълния текст на словото на Недялко Славов:
Скъпи съграждани, уважаемо ръководство на град Пловдив,
г-н Кмет, г-н Областен управител, г-жо Председател на Общински съвет,
г-н бригаден генерал, г-жо и г-да народни представители,
Днес ни събира една от най-светлите дати в Българската история. На този ден преди 180 години се ражда Апостолът на свободата ни Васил Иванов Кунчев. Мислих много за днешния ден и думите отпадаха една по една – превъзходните степени, прилагателните, суперлативите, всичко отстъпваше, за да останат накрая две думи, които изчерпват живота на този най-сияен българин и те са Свобода или Смърт!
Ще прескоча всички политически прочети на Левски, пренаписването на делото му, влагането на смисли в думите му, каквито той никога не би и предположил, че могат да съществуват.Той не е нито платен интернационалист, нито щатен интербригадист, нито организиран радетел за световни революции и всякакви подобни колективни измами, взели милиони човешки жертви и всеки път тласвали човечеството към мракобесни времена и общества. Левски има едно дело и една вяра и те се наричат единствено и само свободна България. Искам да отбележа нещо, което е най-важното, когато се опитваме да разгадаем феномена Левски. Нека нито за миг не забравяме откъде иде той. Той иде от дома на Вярата. Дякон Игнатий е духовно лице, което вземайки етичната и нравствена енергия на християнството се завръща в мрачното робско българско битие с идеала на свободата. През пролетта на 1864 година, на връх Великден, в Сопот, той сам отрязва дългите си монашески коси и става мирски Дякон на Свободата. Има нещо много общо между изграждането на неговите тайни комитети и стотиците му последователи и учениците, следващи Христос, има и нещо трагично общо в турското правосъдие и предателството на българското чорбаджийство при осъждането на Дякона и присъдата над Христос, когато Пилат Понтийски оставя съдбата на Спасителя в ръцете на първосвещениците.
Преди месец бях поканен на председателствам журито на националния средношколски конкурс, посветен на рождеството на Левски. Изчетох стотици стихотворения и есета за Дякона писани от невинни души и чисти детски умове и мога да ви споделя със щастливо сърце- има надежда. България не е загубена. Асимилацията на националните ни ценности, рушенето на традициите ни, деструкцията на езика ни – всичко това е факт, но факт е и друго. Родовата памет, националното ни ДНК, което се предава по неведоми пътища са живи, пъпната връв на българина с майка България не е още прерязана. И тези деца го доказваха с творбите си. Аз съм трогнат и очарован от патриотичния им плам, от любовта и преклонението им пред Дякона Левски. Разбирам, че този възторг е неосъзнат в пълнотата му, разбирам, че е все още само емоционален момент, светла детска рефлексия, а не логически анализиран и осмислен апотеоз на делото му, но може би и именно това е най- важното. Говоря за инстинктивната ни потребност от Дякона. Да, бъдещето на България, нашите деца, имат нужда от Дякона. Защото той е вярата, той е еталона, той е запазената пропорция на националния дух, по който всяка едно поколение установява своето отклонение от българския национален идеал. И нека ни говорят каквото си искат, и нека ни люлеят със всякакви приспивни интернационални песни, но Левски не е абстрактно понятие, абстрактни ценности и абстрактен свят, а е България. Земята на нашите деди, границите на нашия език, традициите и обичаите, територията на нашия национален гений, който ни прави различни от световната матрица, от фермата, от бройлерската еднаквост на хората днес. В тази връзка ще кажа и още нещо много лично Идвам често тук. Това място, особено привечер, се превръща в своеобразна метафора за личността на Левски. Скромен, земен, човечен, народен, той никога не е обичал показността, героическите пози. Затова и паметникът му в Пловдив не е на площада, а е на това скромно, природно и естествено място. Бих казал, тук той е на точното, на своето място. Тук той е в сърцето на живота, за който навярно е мечтаел. И вярвам, че неговия дух е щастлив под полегатите лъчи на залязващото слънце, когато около чешмата привечер пред него се събират деца, майки и птици и изчакват своя ред в онази божа последователност, с която свободното Битие се подрежда в своята изначална хармония и простота.
Благодарим ти, Дяконе, че се случи на нашия малък и горд народ, благодарим, че те има.
